Започвам този текст, знаейки единствено как ще го завърша. И това не е никак лошо, защото човек винаги помни началото и края. Склонни сме да забравяме срещи, дати и случки, но накарайте една жена да ви разкаже за голямата си любов…началото винаги предизвиква смях и умиление, а краят въздишки.

Думите ми ще са малко, но ще стигнат, за да ви разкажа за усещанията на сърцето. Направих му сянка през последната година… да го предпазя от изгаряне. Почти го бях забравила, покрай всички сърца, които трябваше да разтуптя, когато един ден просто заби силно и настоя за внимание.

Разговорите ми с него винаги са кратки. Няколко минути, в които успяваме да си кажем всичко. Като със стар приятел, с когото тишината е по-удобна. Разказва ми истории, които ме карат да се усмихвам, да притихвам, да очаквам, да тъгувам, да закривам лицето си с ръце, да се смея с глас, да искам пак, да обещавам, да не забравям. Чувам всяко тупкане. Сами сме…за кратко.

Даваме си дума да прекарваме повече време заедно, да се чуваме по-често, да не се разделяме за дълго. И не бързам да си тръгна, защото истината е, че не зная кога пак ще успея да му обърна внимание. А и нали така се разделят старите приятели, с обещание скоро отново да бъдат заедно и всяко обещание е в различен цвят по кожата ми, за да си спомням.

Вървя напред. Уморена съм. Искам да спра за малко, да събера сили отново да скоча. Защо избрах път, който никога не е равен? Не, всъщност той избра мен. Пътят, който тръгва от сърцето ми и нима е редно да се надявам на лек път?

Но въпреки всичко, така съм спокойна, поне зная кого да виня. Пак е сърцето, чието туптене ми напомня коя съм, защо съм, каква съм.

Извадих късмет с приятел като него. Обича ме, въпреки грешките, прощава ми, въпреки раните, приема ме с недостатъците, разбира ме в тишината. С мен е заради мен самата. Но затова са приятелите.

В живота всичко изисква усилие, дори когато трябва да спреш и да останеш в покой и да приемеш, че той, животът, продължава със или без теб, заради или въпреки теб, и точно тогава ще чуеш онова „туп-туп, туп-туп“, което ще ти подскаже посоката. Ослушай се, то знае всичко… малко по-долу вляво.

Не се страхувай, скочи! Страхът не ти е приятел. Там е, за да те държи на земята, а гледката отгоре винаги е по-добра.

Ще видиш колко малки са всъщност препятствията, колко малки са и някои хора, и ще разбереш, че много от тях никога няма да те харесат, защото твоята сила ще им напомня за техните слабости.

В живота всичко изисква усилие, дори да останеш себе си. Ще разочароваш много хора, още толкова ще разочароват теб. Ще разбереш, че няма радост без мъничко тъга, че няма успех без падане преди това, че няма щастие преди любовта, а любовта – това си ти.

Усмихваш се, нали? И аз се усмихвам, защото зная, че само тогава животът се усмихва на мен.

Ти си цветната дъга , след гръмотевичната буря.

Ти си светлото утро, след тъмната нощ.

Ти си топлото лято, след студената зима.

Ти си сърцето…парче по парче.

Коя съм аз? Аз съм стихия. Името ми е Жена.

Благодаря на всички жени, чиито сърца туптят заедно с нашите. Нямаше как да ни се получи без вас.

Тези страхотни снимки ни бяха направени от mamuri photography