Твърде често ми се случва да разказвам на момичетата, с които работя личната си история с наднорменото тегло, последствията от безконтролното ядене и обездвижването. И го правя, не защото съм единствена на тази земя, успяла да се пребори с килограмите и комплексите си, между другото битката с вторите се оказа далеч по-сложна, а защото не минава ден, в който да не ме попитат „Какво да (не) ям?“, „Колко бързо ще отслабна?“, „Ти как успя?“, „Колко пъти в седмицата да тренирам?“ и прочие.

Дали ми е интересно да отговарям на едни и същи въпроси? Не ми е, досадно ми е дори и вече го правя само тогава, когато усетя, че човекът срещу мен не си запълва свободното време с малки разговори, а наистина търси верния път в лабиринта. Как разбирам от кои е? През последните 6 години ми се наложи да опозная човешката природа в детайли, но това, за съжаление, не ме обогати духовно.

Днес посетих магазин, който разполага с подземен паркинг и за да отидеш на горния етаж, можеш да ползваш асансьор или да се качиш по стълбите. Нерядко ходя там със сина си и винаги, независимо дали е съгласен или не, поемаме по стълбите с обяснението, че имаме два крака и сме здрави, а асансьорът е за хората, които не могат да качват стълби поради една или друга причина. Той винаги се сърди, защото става свидетел на това как другите, със същия брой здрави крайници, предпочитат по-удобния вариант, а ние едва ли не сме глупави и се морим ненужно. Както и да е, това никога не ме спира.

Паркирах си автомобила заедно с още едно момиче, видима възраст 24-26 години, килограми – според мен между 115-120. За пореден път притъпих вътрешния си порив да отида при някого и да му кажа, че има начин да не изглежда така, когато тя застана пред асансьора и зачака. Както винаги, аз поех по стълбите. Засякохме се горе, пред вратите, бях там преди нея. Продължих напред, изгубих я от поглед, но остана в главата ми – хубава, млада жена, облечена в черно, която чака пред асансьора, вярвайки, че това е прекия път.

Стана ми тъпо за това момиче, въпреки че днес, на годините, на които съм и опита зад гърба си, съм твърдо убедена, че човек е точно това, което заслужава да бъде….спомних си себе си, когато аз бях тя – хубаво, младо момиче, облечено в черно.

Знаете ли, ние хората съвсем не сме толкова сложни същества, за колкото се възприемаме. Ние сме, това което мислим и всичко, което правим. Нашите действия, говорят повече от думите ни. Толкова е просто…

Ако работите скапана работа и това продължава с години, значи това искате.

Ако живеете с човек, без когото знаете, че ще бъдете по-добре, значи това искате.

Ако не се грижите за себе си и сте допуснали да се занемарите, значи така ви е добре.

Ако намирате оправдания за всичко, което не искате да бъдете, значи сте точно такива, каквито трябва да сте.

Това боли. Знам го от опит…но няма пряк път, за да стигнеш до себе си, а и асансьорът не работи, ще трябва да ползваш стълбите.