Ще използвам този малко сив ден и ще пиша по тема, за която, признавам си, не съм много подготвена. Да, зная, не е професионално, но и аз не съм професионалист по щастие. Няма да правя справка с чужди сайтове и дебели книги, събрали мъдростта между редовете, ще разчитам само и единствено на собствените си усещания. Искам да разбера отговорите на мними въпроси, без да се налага да прилагам причинно-следствени връзки и доказателства в тяхна подкрепа.

Забелязали ли сте как говорим за щастието? Почти винаги в трето лице, сякаш то е самостоятелна единица, която живее отделно от нас. Събираме се от време на време на по чаша ароматно кафе, без предварителна уговорка кой ще плати сметката. Прекарваме си добре заедно, дори не забелязваме присъствието на другия, забравяме и да говорим, защото кой има нужда от думи, когато е хванал щастието за ръката. А то е като палаво дете, което иска да играе, без да планира действията си, без да се съобразява със строгия поглед на майка си, незнаещо как може да падне и да се нарани. И се отскубва от ръката ни толкова бързо и без предупреждение, че настава паника. Започваме да тичаме след него, търсим го на местата, където знаем, че обикновено се крие, ядосваме се, защото отново не сме били достатъчно внимателни, а намерим ли го, не виним себе си, че сме го изгубили от поглед, а него, че се е пуснало от ръката ни. Щастието е като онова, най-палавото дете на детската площадка, което не иска да се съобрази с родителските изисквания за добро поведение, защото, съгласете се, правилата отнемат радостта от играта. А с възрастта, ние сме все по-склонни да налагаме правила. За всичко, за да ни е по-подредено, по-ясно и по възможност, без изненади. И очакваме да бъдем щастливи.

Повярвайте ми, това ще бъде най-дългото чакане в живота ни. А най-неприятната изненада ще дойде накрая, когато разберем, че сме чакали себе си.

Защо прехвърляме надеждите си за щастие върху другите?

Защо чакаме за онази бленувана среща между него и нас, на която дори не отиваме?

Защо търсим причини да го отлагаме, а след това отчаяни начини да не го изпуснем?

Защо пишем книги за него, когато трябва единствено да го усещаме?

Защо не разбираме кога ни е хванало за ръката, но ясно помним и обвиняваме, когато си е тръгнало?

Защо липсата на нещастие, не прави щастие?

Няма да забравя една вечер, преди може би 2 години, когато синът ми беше на 5. Предложих му да играем на думи, казвам му дума, а той ми обяснява какво означава тя. Започнах с лесни съществителни, невярваща, че ще се справи. Оказа се добър, не му трябваше много време да се сети как да отговаря. И така стигнах до определението на думата „щастие“, когато само след секунди, той ми поднесе най-голямата изненада.

„Щастие, мамо, е някой да те обича.“

„А ти щастлив ли си?“

„Да, ти ме обичаш.“

И разбираш, че няма как да е по-просто..