Как да запазя мотивация, когато не постигам желаните резултати

Темата за тази статия ми беше подадена от момиче, с което тренираме от около месец и честно казано, за последните почти 7 години, откакто се занимавам с воденето на индивидуални тренировки, не ми се беше случвало да ми зададат толкова добре формулиран и категоричен въпрос. Много пъти са ме питали „Къде греша?“ или пък „Защо става толкова бавно?“, но никога „Как да запазя мотивация, когато не постигам, това което искам?“

Темата е дълга и ще се опитам да развия важна част от нея, за да ви помогна да потърсите евентуалните причини, защото едва ли е само Моника, която признава, че й е трудно да поддържа мотивация, която не отговаря на резултата от усилията, които полага.

Ще започна с нещо, което може да ви се стори хумористично, но за мен е абсолютно реалистично. Най-сложният мускул в женското тяло се оказва мозъка. Да накарате женския мозък да заработи на честота, която да изисква доброволно физическо усилие, коства огромни усилия от страна на една жена. И в това няма нищо необичайно, защото женската част от човечеството, въпреки гръмките идеи за еманципация и равенство между половете, все още отчаяно брани да не загуби съвсем онова отношение от мъжете, което да й осигури възможността да бъде по-слабия пол. Повярвайте ми няма по-противоречив мускул в тялото на една жена от мозъка й, който отлично знае, но отказва да приеме за достоверен факта, че това което искаме, изисква някакви жертви, които обикновено са по-големи, отколкото сме очаквали.

Но добрата форма не е синоним на „жертвам себе си“, а на „обичам себе си“. Спортът не е наказание срещу минали или бъдещи грехове, а една от най-достъпните форми на самоуважение, както и израз на собствената ни самооценка. Всеки ден се срещам с неприлично голям брой жени, които клякат, охкайки, стават, лазейки, вдигат гири, пъшкайки, гледат ме обвинително и след 50 минути все пак ми благодарят, защото ме приемат като необходимо зло. Да, но те са в залата за по-малко от час, останалите 23 часа от денонощието прекарват със себе си. Помислете го. Възможно ли е един час, няколко пъти седмично, да компенсира всички останали избори, които правим? А колкото по-често се пускаме по течението на компромисите, толкова по-безсилни сме в съпротивлението си срещу тях. И става ясно, че нещата не опират само до това какво, колко и как спортуваме. Трябва да въведем и другите (не)известни, за да решим уравнението.

Ще отворя тема, за която никога не съм писала и вероятно мнозина ще останат изненадани. Аз самата от години имам проблеми с емоционалното хранене. Преживявам продължителни периоди, когато не подбирам какво ям, не внимавам с количествата, обвинявам се, стигам до там да не мога да се понасям и впрягам все сили да се измъкна от този водовъртеж. От около година се движа в две паралелни реалности и неистово се опитвам да остана само в едната, тази която ми носи емоционално и физическо удовлетворение, защото другата ме изтощава като ми отнема смисъла. За същото това време не съм постигнала нищо отличително. Дали се обвинявам? Всеки ден. Дали това ми помага? Не, съсипва ме. Какво правя, за да разреша проблема? Като начало признах пред себе си, че такъв съществува. Няма да влизам в детайли, защото темата с храната се оказва по-болезнена, отколкото съм предполагала, но ако имате сходен проблем, ви съветвам да потърсите специалист, не диетолог, с когото да разговаряте, защото е много важно да разберете какво причинява хранителното разстройство, за да успеете да го преборите.

„Но как да поддържам мотивацията си, когато не постигам желаното?“ – попита ме Моника. Толкова лесен въпрос с толкова сложен отговор, зададен към човек, чието първо и основно задължение е да мотивира хората. Не й отговорих, както се очаква от клиширан треньор – намали калориите, увеличи движението, прави повече кардио, пий вода и прочие. След като я посъветвах да преосмисли режима си на хранене, да си направи кръвни изследвания, да провери хормоните на щитовидната жлеза, както и количествата на витамин Д, съвсем не по правилата, я помолих да потърси причината и другаде. Защото от опит знам, че ние сами сме си и лекарството, и отровата. А когато загубим мотивация да обичаме себе си, физическото ни тяло реагира напълно адекватно.

Advertisements