За щастието в първо лице

Ще използвам този малко сив ден и ще пиша по тема, за която, признавам си, не съм много подготвена. Да, зная, не е професионално, но и аз не съм професионалист по щастие. Няма да правя справка с чужди сайтове и дебели книги, събрали мъдростта между редовете, ще разчитам само и единствено на собствените си усещания. Искам да разбера отговорите на мними въпроси, без да се налага да прилагам причинно-следствени връзки и доказателства в тяхна подкрепа.

Забелязали ли сте как говорим за щастието? Почти винаги в трето лице, сякаш то е самостоятелна единица, която живее отделно от нас. Събираме се от време на време на по чаша ароматно кафе, без предварителна уговорка кой ще плати сметката. Прекарваме си добре заедно, дори не забелязваме присъствието на другия, забравяме и да говорим, защото кой има нужда от думи, когато е хванал щастието за ръката. А то е като палаво дете, което иска да играе, без да планира действията си, без да се съобразява със строгия поглед на майка си, незнаещо как може да падне и да се нарани. И се отскубва от ръката ни толкова бързо и без предупреждение, че настава паника. Започваме да тичаме след него, търсим го на местата, където знаем, че обикновено се крие, ядосваме се, защото отново не сме били достатъчно внимателни, а намерим ли го, не виним себе си, че сме го изгубили от поглед, а него, че се е пуснало от ръката ни. Щастието е като онова, най-палавото дете на детската площадка, което не иска да се съобрази с родителските изисквания за добро поведение, защото, съгласете се, правилата отнемат радостта от играта. А с възрастта, ние сме все по-склонни да налагаме правила. За всичко, за да ни е по-подредено, по-ясно и по възможност, без изненади. И очакваме да бъдем щастливи.

Повярвайте ми, това ще бъде най-дългото чакане в живота ни. А най-неприятната изненада ще дойде накрая, когато разберем, че сме чакали себе си.

Защо прехвърляме надеждите си за щастие върху другите?

Защо чакаме за онази бленувана среща между него и нас, на която дори не отиваме?

Защо търсим причини да го отлагаме, а след това отчаяни начини да не го изпуснем?

Защо пишем книги за него, когато трябва единствено да го усещаме?

Защо не разбираме кога ни е хванало за ръката, но ясно помним и обвиняваме, когато си е тръгнало?

Защо липсата на нещастие, не прави щастие?

Няма да забравя една вечер, преди може би 2 години, когато синът ми беше на 5. Предложих му да играем на думи, казвам му дума, а той ми обяснява какво означава тя. Започнах с лесни съществителни, невярваща, че ще се справи. Оказа се добър, не му трябваше много време да се сети как да отговаря. И така стигнах до определението на думата „щастие“, когато само след секунди, той ми поднесе най-голямата изненада.

„Щастие, мамо, е някой да те обича.“

„А ти щастлив ли си?“

„Да, ти ме обичаш.“

И разбираш, че няма как да е по-просто..

Advertisements

Бисквити с бадемов тахан

Как да си направите уикенд в сряда? Изпечете си бисквити.

Уверявам ви, няма по-лесна рецепта с по-щастлив край. Нужни са ви 3-4 продукта, с които е твърде вероятно да разполагате и в момента, а времето, което да отделите, е не повече от 15 минути.

Необходими продукти:

280 г бадемов/лешников тахан

3 яйца

3 с.л. натурално какао на прах

20 г черен шоколад

Смесете тахана, яйцата и какаото и разбъркайте с миксер до пълното хомогенизиране на съставките. Получава се гъста смес, от която с помощта на лъжица и върху хартия за печене, се оформят бисквитите (около 15 бр). Време за печене – 12 – 15 минути, на 190 градуса.

Тези от вас, които не си представят десерт без натрапчива или поне умерена сладост, могат да добавят вид подсладител – кафява/кокосова захар, стевия, 1-2 лъжици мед.

Докато бисквитките изстиват, разтопете 20 г черен шоколад на водна баня, който след това “напръскайте” върху тях.

Въпреки че настоящия вид и вкус на моите бисквити напълно ме удовлетворява, си мисля, че следващия път бих ги направила още по-богати с 20 г черни стафиди, 20 г орехи и 50 мл ликьор.

Включихте ли вече фурната или сте на нисък старт на входната врата, готови за пазар? 😁

Моите 12

Да, да, трябва да пиша по-често. Повтаряте ми го постоянно и вярвам в добрите ви намерения, но знаете ли кои са двете основни причини един автор да бъде успешен? Малко лудост и много тъга или обратно. И си мисля, в крайна сметка, не е пък чак толкова лошо, че през последната година съм написала общо 3-4 статии, защото това директно ме поставя в класацията на нормалните и щастливи хора. Не ми повярвахте, ли?

Истината е, че последната една година изобилстваше от причини да пиша и от невъзможност да го направя по начин, който да остави добро чувство у вас. А това е важно за читателя. Защо ли? Защото най-голямата сила на словото е да лекува, но за да лекуваш чужди рани, първо трябва да заздравиш собствените си.

Пиша този текст ужасно дълго време. Обикновено под формата на кратки бележки в телефона си след случайни срещи, безмълвни разговори, оглушително мълчание или многолюдна самота. 12 месеца, които ми крадяха вярата, а после ме галеха снизходително по главата, обръщаха ми гръб, а после ми даваха втория шанс, който сама си отнемах, прегръщаха ме, за да не усещам силата на вятъра, но ми припомняха, че светът е и за един, палеха огън в очите ми, а след него ми пращаха дъжд, за да го загася.

Моите 12 урока, които не заменям за нищо. Връщам лентата назад и започвам от януари.

Урок 1: Хората обичат празните думи, онези които правят мълчанието да изглежда наистина златно. Празните думи имат огромно значение за изричащите ги, защото маскират страховете и успокояват съвестта им. Думите не са без значение, но е важно да се научите да чувате с очите си, защото делата говорят по-силно. Всичко, което остава след като успеете да игнорирате шума, е най-важното, което никой няма да ви каже.

Урок 2: Всеки се ползва с правото си да допуска грешки и вие не сте човека, който да ограничава броя им. Ако все пак решите да го направите, не забравяйте, че някои хора нямат смелостта да понесат цялата сила на доброто ви отношение, затова не им го натрапвайте.

Урок 3: По един или друг начин, някой ще иска да „открадне“ нещо от вас – уменията ви, знанията ви, чувството ви за хумор дори. Колкото по-често се случва това, толкова по-щастливи трябва да бъдете. Защо ли? Явно имате много за раздаване, а щастието винаги е в ръцете на даващия.

Урок 4: Ще бъда кратка и ще цитирам: „Най-много ритници в живота ще получите именно от хората, на които сте купили обувки.” И ако ритника ви събори, а не ви бутне напред, значи сте си го заслужили. (Мариус Куркински)

Урок 5: Има хора, които никога няма да разберат разликата между вдигнатата глава и вирнатия нос. Както вече го е написал Стивън Кинг, причината е в онази невидима кост, наречена достойнство. Този тип хора ще предизвикват редица неприятни емоции у вас, подарете им безмълвна забрава.

Урок 6: Независимо колко тъжни ще ви направи познанието, не спирайте да търсите, да четете, да пътувате и да се обогатявате. Единственото непоправимо е бедността на душата.

Урок 7: Всеки ден ще имате поне една причина да се усмихнете и още толкова, за да го не направите. Изберете първата. Заради себе си.

Урок 8: Колкото по-често знаете какво искате, толкова по-рядко ще ви се налага да правите компромиси. Първоначално, това ще ви донесе тъга и неудовлетворение. С времето ще разберете, че е бил единствения възможен начин да заобичате себе си.

Урок 9: Дано сте си избрали професия, която да ви вълнува ежедневно. От първостепенно значение е да обичате работата си, но за да бъде тази любов дълголетна е особено важно да не я практикувате всеки ден. Разделяйте се всеки път, когато усетите, че я обичате по-малко, отколкото тя вас.

Урок 10: Давайте втори шанс, защото съвсем скоро някой ще го даде и на вас. Грешките не са етикети и ако един ден успеете да погледнете на миналото с усмивка, означава, че сте се помирили със себе си.

Урок 11: Купете си роклята, обувките или обеците, които толкова ви харесват, защото с времето, списъкът на нещата, които ще имате желание да си купите с пари, ще намалява.

Урок 12: Измина година, в която все бързах да бъда някъде и навреме, а най-много се забавих за срещата със себе си, защото избрах дълъг и живописен път. Днес съм силна, но и много уморена и имам нужда да си го призная. Направете го и вие, а сега оставете телефона, затворете очи и си спомнете кои искахте да бъдете…и се усмихнете.

Предстоят 12 месеца, в които всеки ден можете да сте.

38 неща, които научих преди да стана на 38

Периодът, в който се намирам в момента, е печално известен като Сатурнова дупка. Сещате се, онези 40 дни, когато се чудиш какъв ти е проблема генерално.

Символиката на числото 40 – правим сладка питка на бебетата на 40-я ден от раждането им, изпадаме в заслужена депресия 40 дни преди да отбележим рождението си, не празнуваме 40-тата си годишнина, поради многобройни и незнайни причини, отбелязваме 40-ят ден, когато нечий житейски път е приключил…

Само че аз след няколко дни ще стана на 38. Както ми каза една позната наскоро „Още си от по-добрата страна на четиридесетте“ и ако трябва да съм честна Сатурновата дупка ми е последна грижа. Пише ми се, затова ще изпреваря малко дните и ще ви разкажа за 38-те неща, които научих преди да стана на 38.

cropped-15419342_10211105658538371_1834947758_o

  1. Да сбъднеш нещо, което силно желаеш, не е чак толкова трудно. Трудното идва малко по-късно.
  2. Да обявиш себе си за късметлия е акт, който ще бъде наказан скоро след това. Но да вярваш в късмета си е задължително.
  3. Да вярваш в себе си, когато никой не вярва в теб, е условие за успех.
  4. А успехът няма почивен ден. Буквално.
  5. Да си честен, открит и прям са качества, които дори на 40 няма да знаеш добри ли са или са лоши.
  6. Да си честен, открит и прям винаги е за предпочитане, независимо дали е за добро или за лошо.
  7. Много неща в живота зависят от настроението ти. Щастието е едно от тях.
  8. Хората по-лесно биха преживели собственото си нещастие, отколкото чуждото щастие. Не обръщай внимание.
  9. Не съди хората. Всеки има причина, за която ти нищо не знаеш.
  10. Повярвай, че някои бури са нужни, за да изчистят около теб.
  11. Не предпазвай сърцето си от следващо разочарование, то знае как да се справи.
  12. Бъди внимателен както със своето, така и с чуждите сърца.
  13. Не забравяй да благодариш. На себе си също.
  14. Научи се да си прощаваш. Грешките не са етикети.
  15. Променяй се. Промяната е трудна, но обратното е фатално.
  16. Не забравяй, че винаги можеш да започнеш отначало.
  17. Не забравяй, че винаги можеш да се провалиш и отново да започнеш отначало.
  18. Грижи се за себе си. Когато не го правиш, не страдаш само ти.
  19. Една от най-големите трудности в живота е да преодолееш начина, по който мислиш за себе си.
  20. А трудностите често превръщат един обикновен живот в необикновен.
  21. Работи това, което обичаш. Само тогава то ще заработи за теб.
  22. Колкото повече успяваш в нещо, толкова по-самотно ще става около теб. Това не бива да те притеснява, неизбежно е.
  23. Ако много искаш да успееш в нещо, да оставиш следа, да се отличиш от тълпата, трябва да приемеш простия факт, че си различен.
  24. Научи се да се разделяш. Когато грешните хора напуснат живота ти, ще започнат да ти се случват правилните неща.
  25. Никога не затръшвай вратата след себе си. Ще си спестиш много неудобства в бъдеще.
  26. Ако в живота ти не се случват хубави неща, то е защото не ги привличаш. Онова, което ни се случва е същото, което излъчваме.
  27. Много е важно да се чувстваш добре в собствената си компания. Понякога тя ще е единствената наоколо.
  28. Чети поне по една книга на месец, иначе личи.
  29. Не копирай мъдри мисли в статуси. Като цяло не копирай, не прави добро впечатление.
  30. Научи се да ползваш правилно препинателните знаци. Не слагай многоточие, там където е място за точка.
  31. Разбери, че нищо не е вечно в този живот, дори проблемите ти.
  32. Не се оплаквай. Никого не го интересува и на никого не му се слуша.
  33. Научи се да поемаш отговорност. Най-вече за себе си.
  34. Не обвинявай. Тук никой не ти е длъжен. За нищо.
  35. Приеми факта, че ти не си центъра на света, а центъра само на собствения си свят.
  36. В живота няма карта за ориентиране. Трябва да си я напишеш сам.
  37. „Бъди промяната, която искаш да виждаш в света.“ (Ганди).
    Давай пример, особено на децата.
  38. С всяка изминала година размера на егото ти ще намалява. Ако това не се случва значи не порастваш, просто остаряваш.
Copyright: Mariana Petrova - mamuri
Copyright: Mariana Petrova – mamuri

И не забравяй, че преди да станеш стар и мъдър, първо трябва да бъдеш млад и глупав. А кога свършва едното и започва другото….някой знае ли?
…защото всичко е тук и сега. Винаги е тук и сега.

Асансьорът не работи, ползвай стълбите.

Твърде често ми се случва да разказвам на момичетата, с които работя личната си история с наднорменото тегло, последствията от безконтролното ядене и обездвижването. И го правя, не защото съм единствена на тази земя, успяла да се пребори с килограмите и комплексите си, между другото битката с вторите се оказа далеч по-сложна, а защото не минава ден, в който да не ме попитат „Какво да (не) ям?“, „Колко бързо ще отслабна?“, „Ти как успя?“, „Колко пъти в седмицата да тренирам?“ и прочие.

Дали ми е интересно да отговарям на едни и същи въпроси? Не ми е, досадно ми е дори и вече го правя само тогава, когато усетя, че човекът срещу мен не си запълва свободното време с малки разговори, а наистина търси верния път в лабиринта. Как разбирам от кои е? През последните 6 години ми се наложи да опозная човешката природа в детайли, но това, за съжаление, не ме обогати духовно.

Днес посетих магазин, който разполага с подземен паркинг и за да отидеш на горния етаж, можеш да ползваш асансьор или да се качиш по стълбите. Нерядко ходя там със сина си и винаги, независимо дали е съгласен или не, поемаме по стълбите с обяснението, че имаме два крака и сме здрави, а асансьорът е за хората, които не могат да качват стълби поради една или друга причина. Той винаги се сърди, защото става свидетел на това как другите, със същия брой здрави крайници, предпочитат по-удобния вариант, а ние едва ли не сме глупави и се морим ненужно. Както и да е, това никога не ме спира.

Паркирах си автомобила заедно с още едно момиче, видима възраст 24-26 години, килограми – според мен между 115-120. За пореден път притъпих вътрешния си порив да отида при някого и да му кажа, че има начин да не изглежда така, когато тя застана пред асансьора и зачака. Както винаги, аз поех по стълбите. Засякохме се горе, пред вратите, бях там преди нея. Продължих напред, изгубих я от поглед, но остана в главата ми – хубава, млада жена, облечена в черно, която чака пред асансьора, вярвайки, че това е прекия път.

Стана ми тъпо за това момиче, въпреки че днес, на годините, на които съм и опита зад гърба си, съм твърдо убедена, че човек е точно това, което заслужава да бъде….спомних си себе си, когато аз бях тя – хубаво, младо момиче, облечено в черно.

Знаете ли, ние хората съвсем не сме толкова сложни същества, за колкото се възприемаме. Ние сме, това което мислим и всичко, което правим. Нашите действия, говорят повече от думите ни. Толкова е просто…

Ако работите скапана работа и това продължава с години, значи това искате.

Ако живеете с човек, без когото знаете, че ще бъдете по-добре, значи това искате.

Ако не се грижите за себе си и сте допуснали да се занемарите, значи така ви е добре.

Ако намирате оправдания за всичко, което не искате да бъдете, значи сте точно такива, каквито трябва да сте.

Това боли. Знам го от опит…но няма пряк път, за да стигнеш до себе си, а и асансьорът не работи, ще трябва да ползваш стълбите.

U5drGKiJaVq7nbjDUZLxG4Kcxge5zrD_1680x8400

Моята година, моите години..

Станах преди час, а вече пия второ кафе. Все по-трудно ми се получава това със ставането от леглото, все повече време ми отнема да дойда на себе си сутрин. През последните няколко години сънят ми е неспокоен, на пресекулки и в никакъв случай разкрасителен. Да се чуди човек как все още изглеждам прилично. Козметиката ми струва все по-скъпо, забравих да кажа…Мажа се дълго и напоително, гледам да не пропусна и милиметър. И само тогава ще се намери някой да каже „Янева, много си намазана днес, бе. Виж, каква си хубава.“

Да се смея ли, да плача ли?! И от двете по малко. Някъде между 34-тата и 37-та си година претърпях значителни загуби. Загубих спонтанността си, загубих и онова дете, което всички казват никога да не губим, загубих съня си, а с него и част от блясъка си. Загубих хора, за щастие не в онзи трагичния смисъл, загубих онази моя отличителна, широка усмивка, която никога дотогава не ме беше предавала…загубих се.

Навигацията ми заработваше отвреме-навреме, само за да ме обърка още повече – завийте наляво, след това рязко надясно. Виждате ли онази голямата стена? Разбийте я с глава. Заболя ви? Така ви се струва….

Много съм добра в монолозите, натрупах опит да си говоря сама. Случва ми се постоянно и навсякъде. Даже наскоро ми хрумна като седна в любимото си кафе, да поръчам 2, все едно наистина очаквам някой да се появи….този, който е все там, на място и навреме. Аз и аз. Не знам защо хората винаги наричат партньорите си „половинки“, дори им добавят местоимение за притежание – моята половинка. Аз никога не съм се чувствала разполовена, само наскоро доброволно и без колебания подарих сърцето си на едно момче, което след години ще се превърне в страхотен мъж, но засега е само на 6 и все още стиска здраво ръката ми, докато заспива.

Много пъти Господ е бил щедър с мен и днес ви разказах за загубите, които ми подари. Онези най-трудните, които ти остават празно място в тялото и в главата….място, което ще се запълва с всяка следваща загуба, защото ако имаш късмет в този живот ще загубиш много и ще откриеш себе си, само за да подариш сърцето си на някого, който да го нарече мое и да го пази като свое.

PhotoGrid_1514715906690

За жените и сезоните

Напоследък се случва така, че пиша по един текст на сезон и ми стига. Отдавна количеството не ми е най-важно. Не го търся и в живота. Нямам нужда от гардероб пълен с нови дрехи, от шкаф с неудобни обувки, от хора, които просто да ми запълват пространството, от думи, които само правят тишината още по-ценна или от шум, който да заглушава мислите ми….Толкова малко са вече нещата и хората, които искам да задържа до себе си, че чак е плашещо. Дали е от възрастта? Може би, нямам представа, не се отъждествявам с годините си. Дали е от опита? Вероятно да, с опита се трупа печал, категорична вселенска истина. Дали е от времето навън? Мисля, че и то има вина, но нищожна.

Този текст не е годишната ми равносметка, твърде банално е да правя такава и го пиша сега, защото предстои време, когато всеки ще побърза да претегли доброто и лошото от изминалите 365 дни, успехите и неуспехите, усмивките и сълзите, победите и загубите, радостта и тъгата. А нужно ли е да огласяме тези толкова тихи моменти, когато най-важното всъщност е внимателно да затворим вратата след себе си и да чуем какво има да ни каже тишината.

Не са приятни тези разговори, предполагам това е и причината много хора да не понасят самотата. Тя освен, че задава въпроси, знае всички отговори, които ние така умело пазим в тайна от себе си. Аз я обичам, приятелки сме. Много често предпочитам нейната безмълвна компания пред малките разговори. Думите ме уморяват, губят стойността си, защото хората искат да чуват само онова, което са избрали за своя истина, а това е така предвидимо и отегчително.

Всеки ден се срещам с много жени и всички те са различни. С някои си приличаме, с други – почти нямаме общо, но ни се получава, с трети се харесваме от пръв поглед и без конкретна причина, с четвърти се налага да правим компромиси, ако искаме да останем заедно, а с пети – просто усещаме, че пътищата ни не се пресичат.

Напоследък все по-често оприличавам жените в залата на сезоните от годината – цветни, топли, меки, уютни, сурови, студени, дъждовни, екстремни. И всички носим черти от четирите сезона, които разкриваме малко по малко, в зависимост от обстоятелствата.

Жените-пролет говорят тихо и напомнят свеж полъх. Носят топла прегръдка и благост в очите. Не натрапват присъствието си, създават усещане за домашен уют и някак пречистват душите ни. Разчитат ни с поглед, разбират от малко, не държат да са център на внимание, но около тях винаги има тълпа, защото всеки иска да сгрее сърцето си и да не бъде съден строго за грешките си.

Жените-лято налагат себе си доста по-категорично. Обичат силните страсти, изгарящите емоции, говорят високо, смеят се гръмко, обичат да си играят с огъня, за тях съществува тук и сега, всичко или нищо, и често остават неразбрани от околните, защото малцина са онези, които издържат на жаркото слънце и неочакваните летни бури. Трудно преживяват разочарованията, защото какво по-тъжно от това да дойде есента….

Жените-есен са като удобен и мек люлеещ се стол, който премерено и ритмично се поклаща напред и назад, но няма опасност да паднеш. Чувстваш се сигурен да споделиш сълзите си, да се разходиш из пътеките на душата си и да изплачеш всяко неизречено разочарование. Тези жени не поставят условия на обичта, маркират грешките ни, но не ни ги натякват, усмихват се и прощават, без дори да молим за прошка. Затова са и толкова тъжни понякога, защото самите те търсят в сезоните пристан за болката си…

Дали остана нещо и за последните? Онези най-трудните за обичане и разбиране, суровите и безкомпромисните, онези които ни гледат строго и осъдително, които говорят малко, защото всяка дума е или въглен, или острие по лицето. Онези, в чийто живот ще участваме, само ако играем според техните правила и затова непрестанно отварят и затварят вратата, за да ни напомнят, че студът е на една ръка разстояние, точно на колкото е и сърцето им. А то копнее за пролетта…

Мили момичета, познати и непознати, всички ние сме и топлата пролет, и жаркото лято, и тъжната есен, и студената зима….и никога няма да бъдем само едното или другото, защото животът е многолик, пъстър, цветен, понякога сив, но много по-често такъв, какъвто си го направим.

Бъдете здрави, грижете се за душите и телата си, смейте се от сърце, не крийте сълзите си, прегръщайте по-често, търсете истината и извън себе си, вярвайте си достатъчно и се обичайте.